Времето си минава. Минава бързо. Динамиката се променя, тенденциите, всичко. Движим се с бясна скорост. Особено сега. От последните 5-6 години забелязвам промяна в поведението и приоритетите на хората. Факторите са много и причините също. Нека да си спомним как беше през 90те когато бяхме деца (или поне някои сме били, а други са си били възрастни). Тогава комуникацията не беше така достъпна. Използвахме домашни телефони. Компютри имаше само в залите и в офиси и канцеларии. Мобифони използваха мутрите и хората с доста съмнителен живот. По българските точно две на брой телевизии се излъчваха филми и сериали с по 5-10 години по-стари от годината в която живеехме. Например ако годината е била 1995та, се излъчваха американски сериали от 1985та. Кой нормален човек свързва АЛФ с 90те, та това си е сериал от края на 80те, ама в България сме били закъснели и сме го гледали по-късно. Аз например „Сам вкъщи” съм гледал през 1998ма за пръв път, а първата част на филма е от 1991ва ако не се лъжа, не претендирам да знам точната година, не е и толкова важно. Всъщност пишейки това мога да проверя в Уикипедия, но няма да го направя, защото както казах не е важно. Мисля че схванахте идеята за ограничеността на комуникацията. Мога да добавя че магазините бяха празни. В моя град хората питаха магазинерите дали нямат конкретния продукт, а не дали имат, защо беше много по-вероятно да го нямат. Всичко това обаче ни сплотяваше. Роднините ми се събираха постоянно. Правехме големи и малки семейни сбирки редовно. С повод и без повод. Какъв по-голям повод от това че аз и братовчедка ми растяхме, родителите ни нямаха толкова грижи и можеха просто да си пуснат МТВ и МСМ (музикалния канал на Монте Карло). Чужди телевизии поне имаше и то какви. Ще стигнем и дотам обаче. Сега едва по празниците се събираме. Че даже и тогава всеки бърза и не може да се отпусне максимално. Сега се радвам като обезумял на гол срещу Армения, а тогава баща ми и дядо ми се ядосваха че сме отпаднали в групите на световното. Родителите ми се събираха постоянно и с други хора. Ходехме си на гости. Телефони имаше домашни, но си ходехме по къщите. Бяхме открити, отворени, необременени, или поне на мен така ми е изглеждало, защото съм бил дете. Общувахме редовно. Общувахме лице в лице. В съседна Сърбия имаше война и това ни правеше внимателни и към нашия живот. За пръв път се замислих за стойността на живота. Гледах репортаж по БНТ и се замислих какво би било ако нас ни атакуват и се крием в мазе – аз и най-близките ми хора, та Сърбия е толкова близо до нас, чувствах се съпричастен. Тогава бях на 7 и не бях способен да се защитя така както сега съм. Бяха луди времена. Луди, но прости. Искаш да видиш някого – отиваш до тях. Излиза ти се – събирате се и излизате. Никой не се тревожеше че няма пари, защото никой нямаше пари. Имаха пари само тези дебели чичковци и батковци, които първо носеха анцузи, а после облякоха костюми.

С идването на новия век нещата започнаха леко да се променят. Мобифоните бяха заменени с джиесеми. Първият мобилен телефон на баща ми от 2001ва – Нокия 3310. Тази тухла, с която можеш да убиеш човек. Първо определен брой хора имаха телефони, после броят на тези хора започна да се увеличава. В края на шести клас всички деца от моя клас имаха телефони, само аз и едно бедно момче нямахме. Родителите ми можеха да си позволят да ми купят телефон, просто не съм имал тази необходимост. Преди да приключим учебната година дори и на бедното момче успяха някакси да му купят телефон. Това беше 2004та. Тогава поговорих с нашите и им обясних за какво става дума, а те казаха „Щом е толкова важно за теб, ще ти купим телефон.” И така за рождения ми ден вече имах телефон – Сони Ериксон Т230. Имам чувството че бях последния човек в България който се сдоби с телефон, като изключим старите хора. Днес дори и те имат. Компютрите също набираха популярност. Първо бяха големи като размер и ползвахме телефонен интернет. Телефонът на съседите, с които бяхме дуплекс се изключваше също както и нашият. После започнаха да стават малко по-модерни и се мина към кабелен интернет. После се появиха и лаптопите. С всяка изминала година техниката ставаше все по-малка, удобна и достъпна. В момента това развитие се случва все по-бързо. Появи се фейсбук и разни други подобни сайтове. Влиянието им се разрасна.

И така стъпка по стъпка приближаваме към днешно време. Живеем в луди времена. Луди, но сложни. Искаме да излезем – приятелите ни нямат пари. Други ги мързи. Трети играят кънтър. Ние не излизаме. Седим вкъщи и гледаме „Как се запознах с майка ви” на лаптопа. Деветия сезон, до последния излязъл епизод буквално. В крак с времето сме. Не е като да гледаме АЛФ отпреди 10 години по Ефир 2. Иначе си пишем с тези приятели по фейсбука и си говорим по телефоните. Телефоните ни стават все по-модерни. Не можем да отидем до тях, защото ще им е неудобно, далече е, тъмно е, съседите ще им правят проблеми че вдигат шум и тн.. Можем обаче да си пишем. Всеки сам вкъщи да си пие бирата и да гледа „Big bang theory”. Комуникацията е неограничена и ние започваме да я приемаме за даденост, изпитвайки все по-малка нужда от реална комуникация лице в лице. Днес е лесно да се правят пари. Още по-лесно е да ги загубиш. Интересното обаче е всичко се развива толкова бързо, че никога не знаеш какво ще се случи. Можеш да натрупаш добро финансово състояние, след това лесно да го загубиш и после отново да си върнеш състоянието. Изкушенията са повече, но и възможностите са много повече. Всичко е изобилие. Прогресът е хубаво нещо. Въпреки това той не е гаранция за качествени личности. Оказва се че плащаме цена за този прогрес. Не само в България, в целия свят. Наложи се американският модел навсякъде. Трябва да си богат, успешен, да се държиш зле с хората. Да печелиш от страданието на другите. Лошо е ако си прекалено дебел или прекалено слаб. Е, ако имаш пари е допустимо, но ако нямаш е зле. Минаваш за ексцентричен ако си богат, но ако не си  - ти си просто извратеняк.

Иначе времената са спокойни. Война няма, поне не при нас. Нито в  т. нар. „цивилизован свят”. В САЩ няма война, но има постоянно разхождаща се охрана с дебелите си шкембета. Отговарят за сигурността. Да не би случайно да ни бомбардират. Вършат си работата, която е безспорно изпълнена със смисъл – да си пият кафетата, да ни казват да намалим музиката, да се разхождат важно и да си чешат дебелите шкембета. В България пък сме си спокойни. Гледаме си вкъщи „Как се запознах с майка ви”. Чудейки се коя е жената на Тед Мозби шанса да ни застрелят е по-малък отколкото е бил през 90те когато родителите ни са ни водели до магазина в който няма сирене и салам, а по пътя се е взривила колата на известен „бизнесмен”. Да, спокойствието го има. Членове сме на НАТО. В безопасност сме. И докато всички се питате как ще продължи тази статия – ще кажа ясно и точно: СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ….