Андрей влезе в Мерцедеса си. Беше слънчев следобеден петъчен ден. Наду уредбата и отпраши с бясна скорост. Звучеше любимата му Алексия. Песента – Me and You. Андрей знаеше че няма друг избор. Той искаше да приключи всичко тук и сега. Искаше да го направи достойно. Не искаше да се крие, да бяга. Не искаше да умрме от техните ръце. Не искаше да им прави това удоволствие. Беше усилил песента на макс, а музиката озвучаваше с пълна сила:

“One day you came and made me blue, nobody close to me just you, you have the power in your eyes. Me and you – today you left me far behind, how could I live with you tell me now, forever waiting for your love…. Me and you! La la la la la la la”

Андрей полетя по магистралата и усили скоростта. Mercedes C Класа последен модел, същия като на Борис Елцин. Никога не се беше чувствал така свободен. Дори когато беше с Изабела в Рио де Жанейро на Копакабана. Този спомен изникна в главата му. Спомни си и за нея. Достигна 300 километра в час. Песента звучеше в бясно темпо. Андрей крещеше последните си думи:

-         Изабела, обичам те! Да живее Борис Елцин и да ви еба путката майна на всички!!!!

В следващия момент заби бясно колата си в металния стълб. Мощния звук разтресе цялата магистрала. Издъхна на секундата в момента на зверския удар. Беше станал на пихтия. Така той искаше да си отиде – в бясно темпо, с бясна скорост. Както бе живял. Притекоха се шофьори, дойде Бърза помощ, Полиция, само за да се останови смъртта. Във въздуха витаеше тази песен. Завинаги остана да звучи:

“Me and You….. La la la la la la la!”